„Огледалце, огледалце“ от Кара Делевин и Роуън Колман

97895427214201520600093.2583.jpgШестнайсетгодишните приятели Рижи, Лио, Роуз и Наоми са неудачници, които все още търсят себе си. Животът не е идеален, но музиката и вълнението покрай бандата им Огледалце, огледалце ги сплотяват… Докато един ден Наоми не изчезва мистериозно само за да бъде открита малко по-късно в безсъзнание край реката. Ще се събуди ли Наоми? Каква – или може би кой – е причината за нейното състояние в момента? И защо Рижи, самообявилият се покровител на групата, не успява да забележи предупредителните знаци? Докато Роуз се утешава с диви купони, а Лио е обзет от черни мисли, Рижи се заема да разплете случая. Това премеждие ще разкрие най-мрачните им тайни и ще разтърси техния свят. Нищо не може да се върне постарому, защото веднъж счупено огледалото не може да бъде поправено.

Почитателка съм на Кара Делевин, възхищавам се на начина, по който вижда света и действията ѝ, така че нямаше как да пропусна да прочета дебютната ѝ книга, написана заедно с Роуън Колман, която до този момент не ми бе позната. Харесах „Огледалце, огледалце“, въпреки че имаше какво още да се желае, но човек не спира да се учи и съм сигурна, че следващата книга на Кара ще бъде дори по-добра. Най-интересното в „Огледалце, огледалце“ не бе само историята, а всички послания, които тя предава на читателите, послания, които са важни за младите хора. „Огледалце, огледалце“ обаче представя и много тъмни сцени, свързани с това какво преживяват някои от героите, които могат да въздействат на по-младите и по-чувствителни читатели.

Историята в „Огледалце, огледалце“ определено е доста интересна – проследяваме живота на членовете на група със същото име и най-вече дните им след изчезването на тяхната приятелка и колежка Наоми, която след цели осем седмици бива намерена полужива във водите на река Темза. Книгата е мрачна, тревогата на приятелите на Наоми – Рижи, нашия разказвач, Лио, Роуз и Ашира, сестрата на Наоми – се усеща и през страниците, а разследването им за това какво точно се е случило заема по-голямата част от романа. Покрай това разследване „Огледалце, огледалце“ се превръща и в криминален роман, но в центъра на всичко е идеята колко важно е приятелството и как би направил всичко за хората, които обичаш.

Рижи бе един много объркан герой, което се усещаше и от начина, по който разказваше историята. Блуждаещ из чувствата си, несигурен кой и какъв е, с майка, която не спира да пие и баща, който почти не се прибира, на Рижи му бе много трудно да се справи с всичко, което се случва, но все пак остана силен и дори успя да открие щастието и себе си. На Лио също не му бе лесно – жител на един от опасните квартали, с брат, занимаващ се с нередни неща и вследствие на това – лежащ в затвора, който го използва и го кара да прави неща, които не желае, но не може да откаже, Лио много често се намираше в ужасни ситуации, несигурен как трябва да постъпи, разкъсващ се между искането да помогне на майка си и да угоди на брат си.

Роуз, красавицата на групата, бе героят с най-много тайни – тя винаги криеше нещо, било то с кого си разменя съобщения или какво чувства в момента, защото да се правиш на щастлив и недосегаем е много по-лесно, отколкото да разкриеш колко тъжен и несигурен си. Преминала през огромни трудности, Роуз доказа, че е силна, но понякога – доста глупава. Не успях да си обясня някои нейни действия и заради това тя не се превърна в любим за мен персонаж. Много харесах обаче сестрата на Наоми – Ашира, която макар понякога да се вживяваше твърде много в желанието си да разкрие сама какво се е случило със сестра ѝ, бе може би най-смелата от всички, едновременно носеща тъгата си по малката си сестричка, но и използваща великолепните си хакерски умения и остра мисъл, за да въздава правосъдие.

Всъщност точно тази част на романа не харесах особено – как едни обикновени тийнейджъри могат сами да се справят с разкритието на престъпление и макар да съм виждала същия мотив в много други книги, тук ми се стори фалшив и пресилен. Както вече споменах обаче, посланията на романа са най-хубавата му част – темата за това, че трябва да приемаме себе си такива, каквито сме и да се борим за правото на разбиране, за приемане; темата как музиката събира хората и им дава сили; как трябва да обръщаме повече внимание на социалните мрежи, да внимаваме с кого си общуваме там, защото не всеки ни мисли доброто и най-вече – да не крием важните събития от приятелите и семейството си, защото понякога те разбират нещо по-добре от нас и биха могли да ни предпазят, колкото и да не ни се иска да го приемем. „Огледалце, огледалце“ е една интересна, но и доста мрачна книга, изпълнена с изненадващи обрати, послания, музика и приятелство. Обърнете ѝ внимание!

Големи благодарности на издателство Егмонт за предоставената възможност!

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s