Когато животът ти се изпречи на пътя

За четенето, целите, които си поставяме, и порастването…

Нещата, за които ще говоря в тази публикация, се въртяха в ума ми доста време, а наскоро Ева от Stormy Garden ме вдъхнови да разнообразя малко и да пренеса мислите си в блога, за което съм ѝ благодарна. Преди година-две се чудех как хората, които толкова обичаха четенето, изведнъж спираха да четат колкото преди, започваха да публикуват все по-рядко в книжните си блогове, сякаш не намираха достатъчно време за тях или пък ги превръщаха в съвсем различен тип, с тук-там някое ревю на книга. Чудех се как захвърлят нещата, за които са се трудили, от чисто любопитство или пък от разочарование, задето в любимите ми местенца вече няма нов материал за четене. Преди се ядосвах, не разбирах тези хора, но вече го правя. Защото, когато порастваме, когато оставяме училището и продължаваме с университета, с работата или със семейство, животът не ни пита колко книги имаме за четене, не пита дори колко минути можем да отделим за някое ново начинание, той просто се изпречва на пътя ни и ни залива с щастие, тъга и в повечето случаи – препятствия, които да прескочим.

Все по-често се усещам как мисля за училищните дни, за спокойствието, което имах тогава и дори не го осъзнавах, мислейки си, че всичко е толкова объркано и трудно. Вече съм втори курс в университета, вероятно не съм видяла дори и половината трудности, които съпътстват този вълшебен процес, но бавно започвам да осъзнавам, че дните на безгрижие и свободни летни месеци са зад гърба ми, без идея кога, по-точно – дали отново ще ги усетя. Когато не уча девет месеца, работя три и макар двете да не са свързани – умората от тях се слива, а свободните мигове намаляват. Не казвам, че нямам нито секунда за почивка, моята специалност има лекции само четири дни, а не пет, но сред излизането с приятели, наваксването с новия сериал, посещенията на така чаканите прожекции, обръщането на внимание на семейството – все пак живея далеч от тях през повечето време, и малките неща, които всеки иска да свърши за себе си, четенето все остава на заден план.

Акцентирам върху четенето, защото книгите са нещото, което ми доставя най-голямо удоволствие, за което пиша най-лесно и това, което свързва мен и повечето, ако не и всички, читатели на блога. Акцентирам върху четенето и защото преди година-две си мислих как аз няма да се оставя на живота да ме разпръсне тук и там, все така ще продължавам да отделям време за книги всеки ден, няма да се откажа от писането в блога и макар последното да е вярно и с всички усилия да се старая да го поддържам жив, дишащ и активен, за четенето, за жалост, понякога забравям. Дали защото съм станала мързелива и предпочитам да изгледам двучасов завършен филм, дали защото не мога да разпределя правилно времето си, или защото все не мога да намеря правилната книга, но четенето ми откакто „пораснах“ вече не е същото. И тук искам да ми отговорите вие, хората, които изпитвате или сте изпитвали същото като мен – коя е според вас причината и защо понякога забравяме за това действие, което толкова много обичаме.

Последната година успях да поддържам блога си жив, дори и да не четях много, но с по-малко публикации, главно ревюта, много от които не ме правиха истински щастлива, а по-скоро ме натоварваха, защото бързах да завърша тях и книгите навреме, за да не отсъствам твърде дълго или да не бавя издателствата, които са ми ги изпратили. Това често водеше до ревюта, които не са ми любими, а след това процесът се повтаряше и така до безкрай. Спрях да пиша тагове, нещо, което колкото и да е изтъркано, ми бе забавно, спрях и по-различните книжни публикации, класации и прочие, но не спрях да си поставям цели да бъда активна, да се тревожа, когато постовете отсъстваха и да разочаровам най-вече себе си.

Сега вече осъзнавам, че с бързане и без желание нещата не се получават толкова добре, макар отново да се случва да нося твърде много дини под една мишница, което пък се отразява най-вече върху психиката ми и погледа ми върху блога – едно място, което трябва да ми носи щастие, а не безпокойство. Бавно започвам да осъзнавам това, да разбирам, че няма значение дали публикуваш два пъти в седмицата или веднъж на месец, а единствено дали влагаш любов и желание в написаното. Бях забравила началната идея на блога си – да споделям с останалите нещата, които харесвам, а дали това ще са книги или нещо друго от живота ми, за което имам повече време – няма значение. Надявам се това ново разбиране да не ме напусне, да бъда малко по-добра към себе си и да отделям повече внимание на нещата, които ме правят щастлива, дори да пренеса повече от тях тук, защото това все пак е моят блог и той трябва да отразява моята същност. Надявам се и да не съм ви досадила с всички тези излияния, и поне един от вас да сподели с мен как се чувства или се е чувствал. А относно книгите – винаги ще ги обичам, никога не съм спирала и не възнамерявам да спирам да чета, но се надявам да свикна с факта, че толкова много прочетени книги както преди вече невинаги ще е възможно. Благодаря ви, ако сте останали до края!