„Говори“ от Лори Халсе Андерсен

Мелинда е изоставена от всичките си приятели и отхвърлена от учениците, защото е извикала полицията по време на партито по случай края на лятото. Никой не иска дори да говори с нея, камо ли пък да я изслуша. Изолирана от всички, Мелинда спира да говори изобщо. Единственият отдушник, който намира, е в часовете по рисуване. Само така тя може да признае пред себе си какво действително се е случило онази нощ. Как е била изнасилена от момче от по-горен клас – момче, което все още е в Мериуедър и все още е заплаха за нея. Борбата ѝ за оздравяване тъкмо е започнала, когато тя се оказва лице в лице с него още веднъж. Но този път Мелинда е решена да намери своя глас. 

Започвайки „Говори“ от Лори Халсе Андерсен, макар да знаех за какво се разказва, далеч не очаквах колко дълбока ще се окаже историята, как с красивия си и минималистичен стил на писане авторката е разгърнала една сериозна, нараняваща тема, тема, за която се избягва да се говори, тема, която засяга голяма част от хората, но която продължава да бъде заклеймявана. Темата за изнасилването.

Четенето на „Говори“ върви трудно. Главите са кратки, обемът на книгата също е малък, стилът на писане на Лори Халсе Андерсен е простичък, но с красиви описания и включва някои доста мъдри мисли, диалози липсват, но това някак си пасва перфектно на историята, защото това, което главната ни героиня Мелинда така и не успява да направи спокойно е да говори. И все пак – четенето на „Говори“ е трудно. Трудно е да разгръщаш страниците, знаейки причината Мелинда да отказва да използва гласа си, трудно е да минаваш през главите, осъзнавайки какво се е случило и как биха реагирали хората ако знаеха, трудно е да стигнеш до края, защото искаш да изкрещиш на героите, че сред тях има насилник, че сред тях има човек, който не зачита мнението и желанията на останалите, човек, който се интересува единствено от своите потребности. Трудно е, но точно затова тази книга е толкова важна. И искрено се радвам, че най-накрая се появи и на български.

Тук искам да вмъкна, че съществуват сцени, които могат да притеснят някои читатели, защото в книгата не е спестено нищо – не са пропуснати ужасяващите моменти, които Мелинда е изживяла и далеч не е пропуснато как това се е отразило на психиката ѝ. Изобщо, цялата трагедия и чувствата, които предизвиква тя са представени в дълбочина, защото главите на книгата представляват мислите на Мелинда, всичко, което се върти в ума ѝ, но не може да изрече на глас. „Говори“ би могла да бъде описана като дневник – дневник на първата година на Мелинда в гимназията, където обаче вместо да създава приятелства, да членува в клубове и да се наслаждава на преживяването, тя изпитва страх, може би дори срам, принудена е да вижда своя изнасилвач, да си припомня подробности за онази нощ и същевременно да бъде мразена заради нещо, което е извършила, за да повика помощ.

Мелинда е сама. Приятелките ѝ вече не ѝ говорят, най-добрата ѝ приятелка не би ѝ повярвала за нищо на света, тя дори не желае да я погледне и по-скоро би ѝ се подиграла, отколкото да се поинтересува дали е добре и защо е реагирала по този начин в онази тежка нощ. Единствените хора, с които може да общува по някакъв начин, са учителят ѝ по изобразително изкуство, който насърчава артиста в нея, Хедър, която се е преместила в този град наскоро, но така и не се превръща в истинска приятелка на Мелинда, защото за нея е по-важно да бъде популярна в гимназията, както и лабораторният ѝ партньор Дейвид Петракис, силно мотивирано момче, готово да успее с всичко в живота, което не се дава лесно на злобните учители и винаги отстоява мнението си. Дейвид бе може би най-близък на Мелинда през тази учебна година, но дори на него тя не се довери достатъчно, не започна да говори повече и винаги внимаваше.

„Говори“ не съдържа в себе си точно определен сюжет, читателят не бива да очаква да се случи нещо грандиозно, а единствено трябва да прочете историята на Мелинда докрай. Тя самата трудно успява да се убеди, че случилото се не е по нейна вина, че не го е заслужавала и че има право на мнение, право на отказ. Това е и една от най-болезнените теми, защото показва как жертвата може би невинаги осъзнава какво всъщност се е случило, макар подсъзнателно да го знае, и затова понякога ѝ е толкова трудно да говори. „Говори“ обаче показва и как добри хора съществуват, хора, които ще ти повярват и ще ти помогнат да преживееш ужаса, но преди това трябва да си готов да споделяш. Харесах посланието на книгата, харесах колко дълбока и истинска е тя, колко сурова и болезнена дори, защото в живота невинаги всичко е бяло…

Много благодаря на издателство Сиела за възможността, която ми предоставиха!

Източници на снимките: 1, 2, 3.